Ko sem bil živ, sem bil:
nikomur potrebni
ognjemeti in poskoki,
gibi odvečni
po pragovih kitar,
po odrih,
gibanje heroina
iz bata proti laktu
gibanje –
v vene.
Ko sem bil živ, niso dojeli mojega besnenja.
Dejali so: „Narediti samomor ni borbeno,
boriti se pa je samomorilsko.”
Pa si potem izmislite kaj novega.
Odločil sem se zase. In streljal.
Zdaj sem deblo,
suho in brez listov.
V drugi pas sedmega kroga dodeljeno.
Kar sem drevo, ne migam proti svoji volji,
počutim se ovekovečeno, stabilno.
Necenzurirana verzija bonus tracka sem,
nahajam se v trinajsti pesmi.
Pomnim, v mojih albumih jih je bilo po dvanajst.
Vedno.
Pekel sumljivo zveni kot komad z Nevermind,
v meni pa je shranjena piratska kopija:
pekel, ne z devetimi, pač pa s trikrat devetimi –
točno sedemindvajsetimi –
letnimi krogi.
Predstavljajte si,
koliko grešnikov
vsakega napolni!
Naokrog so sami klasiki:
Hemingway in Majakovski,
na častnem mestu z desne in leve,
moji dve sosedni debli,
in, kot v besedilu pesmi,
v vejah gnezdijo harpije
(eni je ime Courtney).
Za mano so še narkomani in umetniki,
ozrem se naokrog:
da, v primerjavi s splošno poezijo sem
preveč grunge.
Sploh ne sodim v to peklensko čtivo.
Množica je že izbrana,
Sami popularni tipi.
Težko, da
jih bom navdušil:
z vejami ne morem prijeti
nobenih akordov
niti odigrati
svojih osnovnih rifov.
Skratka, to je pekel.
Upam le, da bo iz mojega lesa
nastal kak prvovrstni fender,
da bo nanj vadil kak rdečelasi mulc
v Seattlu,
Sofiji
ali pa Slivnu,
da bo najstniški duh spet zadišal po smoli
in da bo spet tako, kot je bilo.
Iz bolgarščine prevedla Namita Subiotto.
Приживе бях:
никому ненужни
фойерверки и подскоци,
движения излишни
по прагчетата на китарата,
по сцените,
движение на хероин
от буталото към лактите
движение –
във вените.
Приживе не разбираха буйствата
ми. Казваха: „Самоубиеш ли се не е борбено,
а бориш ли се е самоубийствено.”
Тогава измислете вие нещо ново.
Реших за себе си. Стрелях.
Сега съм дънер
сух, безлистен.
Във втория отдел на седми кръг разпределен.
Откакто съм дърво не шавам против волята си,
чувствам се стабилен, увековечен.
В нецензурираната версия на бонус трака съм,
намирам се в 13-та песен.
Помня, че в албумите ми бяха по 12.
Винаги.
Адът подозрително звучи като парче от Nevermind,
а вътре в мен е сложено пиратско копие:
ад не с девет, а със три по девет –
точно двадесет и седем –
годишни кръга.
Представете си
по колко грешници
запълват всеки!
Наоколо са все класици:
Хемингуей и Маяковски,
респективно вдясно и отляво,
са двата ми съседни дънера
и както е по текста на парчето
харпии вият гнезда по клоните
(едната харпия се казва Къртни).
Зад мен са още наркомани и художници,
озъртам се:
да, с оглед на всеобщата поезия съм
твърде гръндж.
Изобщо не се вписам в адовия прочит.
Тълпата е отбрана,
популярни типове.
Едва ли
ще ги впечатля:
не мога с клони никакъв акорд
да хвана
и да изсвиря
дори елементарните си рифове.
Накратко адът е това.
Надявам се поне от дървесината
ми да излезе първокласен Фендър,
на него да се учи рижаво момче
в Сиатъл,
София,
или пък Сливен,
тийнейджърският дух отново да мирише на смола
и всичко пак да бъде същото.
